Преди близо 40 г. млад белгийски учен заминава за африканската джунгла, а задачата му е да разбере защо толкова много хора умират от неизвестна, но ужасяваща болест.

Всичко започва през септември 1976 г., когато пакет, съдържащ син китайски термос, пристига в Института по тропическа медицина в Антверпен, Белгия. Този ден в лабораторията е Петер Пио, 27-годишен изследовател, завършил наскоро медицина, който специализира за микробиолог. “Беше обикновен термос, като тези, които се използват да държат кафето топло”, спомня си Пио, който днес е директор на Лондонското училище по хигиена и тропическа медицина.

В него обаче няма кафе. Сред топящи се кубчета лед са поставени две епруветки с кръв и написана на ръка бележка, разказват Би Би Си и в. “Монд”. “Едната беше счупена и кръвта се беше смесила с водата, но за щастие втората бе непокътната”, спомня си Пио.

Придружаващата бележка била от белгийски лекар в Заир (днес ДР Конго), който обяснявал, че кръвта е от монахиня, също белгийка, която се разболяла от мистериозна болест. Лекарят бил безсилен да разбере за какво става дума.

Необичайната пратка пропътувала целия път от заирската столица Киншаса с търговски полет в багажа на един от пътниците. Никой от работещите в лабораторията в Антверпен

дори не подозирал

колко опасна е тя

Когато изследователите поставили клетките под електронния микроскоп, зяпнали от почуда. “Видяхме структура с форма на червей, гигантска според стандартите за вируси. Само един друг е подобен и това е вирусът марбург”, казва Пио.

Вирусът Марбург е разпознат за първи път през 1967 г., когато 31 души получават хеморагична треска в градовете Марбург и Франкфурт в Германия, както и в Белград, столицата на Югославия. Той тръгнал от лабораторен служител, работил с инфектирани маймуни от Уганда. Тогава умират 7 души.

Пио знаел колко сериозна е заплахата от Марбург, затова направил консултации с експерти от цял свят, които потвърдили, че не става дума за този вирус, а за нещо невиждано до момента.

В Антверпен идва новината, че монахинята в Заир е починала. Екипът научава, че много други хора са се разболели от мистериозната болест в северната част на африканската страна. Симптомите са диария, повръщане, температура, следвани от кръвоизливи и в повечето случаи смърт.

Две седмици по-късно Пио, който никога преди не е ходил в Африка, тръгва за Киншаса: “Полетът беше нощен, а аз не можех да спя. Бях толкова развълнуван, че ще видя Африка за първи път, че ще разследвам новия вирус и ще спра епидемията.”

След пристигането в Киншаса учените поемат към центъра на огнището - село на около 1000 км на север. “Личният лекар на президента Мобуто, лидерът на Заир по онова време, уреди транспортен самолет С-130, за да ни откара”, спомня си Пио. Екипът натоварва лендроувъра, горивото и всичко необходимо на самолета. Когато машината каца в Бумба, речното пристанище в най-северната част на река Конго, страхът от мистериозната болест започва да се усеща силно. Дори пилотите отказват да стоят там дълго и веднага потеглят обратно, след като учените разтоварват багажа си. “На тръгване не казаха “довиждане”, а “сбогом”, сякаш бяха убедени, че никога вече няма да се видим.”

“Не ме беше страх. Чух, че са умрели много повече хора, отколкото се смяташе, и исках да се захвана за работа”, казва Пио. Любопитството на младия учен го довежда до това диво място и той няма намерение да си тръгне, без да разбере за какво става дума.

Пио израства в градче в Белгийска Фландрия. До дома на родителите му имало музей, посветен на светец, който

се грижел за

болни от проказа

Момчето често ходело там и това бил първият му досег със света на болестите и микробиологията. “Видях снимка на страдащи от проказа и тя ме беляза за цял живот. Поисках да се занимавам с медицина, с наука, да помагам на хората, и се надявах това да ми даде паспорт за целия свят”, казва Пио.

Изследователят наистина получил паспорт за света. Крайната точка на екипа било село Ямбуку, на 120 км от Бумба. Там имало католическа мисия, болница и училище, управлявани от свещеник и монахини, всичките белгийци.

Когато Пио пристига, първите хора, които вижда, са религиозните служители, които установили свой санитарен кордон - бариера, използвана за предпазване от бедствието. Там висял надпис на местния език: “Спрете! Ако някой премине, може да умре”. Четири монахини вече се споминали. Останалите се молели и чакали смъртта.

Първата задача на изследователите била да разберат как вирусът се предава от човек на човек - по въздуха, с храната, при директен контакт или се разнася от насекоми. “Започнахме да разпитваме, беше истинска детективска работа”, казва Пио.

Екипът скоро разбрал, че случаите намаляват с отдалечаване от Ямбуку. Сред заразените

имало повече жени,

отколкото мъже,

при това на възраст между 18 и 30 г. Голяма част от тези жени били бременни и ходели в болницата към мисията на прегледи. Станало ясно, че там получават рутинни инжекции с витамини. Бодели ги само с 5 спринцовки, като иглите се ползвали многократно и само се почиствали, без да се стерилизират.

Друго откритие било, че хора се разболявали след погребения - особено онези, които миели телата, изцапани с кръв, изпражнения и повръщано.

Следващата стъпка била да се спре разпространението на инфекцията. Учените започнали да изолират болните, както и всички, които са имали директен контакт с тях. Започнали да обясняват как правилно да се погребват мъртвите. Така след 300 жертви епидемията била спряна. Но смъртоностният вирус още си нямал име.

“Не искахме да го кръщаваме на село Ямбуку, защото това е нарочващо”, заяви Пио. Тогава решили да го кръстят на река. Имали карта на Заир и

първата, която

видели, била река

Ебола

През февруари 2014 г. Пио се върнал в Ямбуку за първи път след 1976 г., за да отпразнува 65-ия си рожден ден. Там се видял със Сукато Мандзомба, един от малкото, които се заразили и оцелели. “Беше фантастично да го видя отново. Той все още живее в Ямбуку и ръководи лабораторията в местната болница”, казва ученият.

Днес, когато светът преживява най-опасното досега разпространение на вируса, мнозина се допитват до него. Препоръките са като някога: сапун, ръкавици, изолиране на пациентите, карантина за контактните и никакви многократни игли. На теория не е трудно да се ограничи заболяването, смята Пио. Но на практика това става трудно. Страхът възпира хората да помагат. В Либерия имаше дори слухове, че болните са зазиждани живи. Някои смятат, че болестта е причинена от вещици.

Еболата променя живота на Пио. След откриването на вируса на ебола той се превръща в един от първите изследователи на СПИН в Африка. Заради заслугите му през 1995 г. белгийският крал Албер II му дава титлата барон. За работата му през 1976 г. Заир му присъжда Ордена на леопарда.

“Не се страхувам да седна до заразен в метрото, освен ако той не повърне върху мен”, казва ученият. Той е от хората, които настояват експерименталните лекарства и ваксини да бъдат веднага предоставени на засегнатите страни. Пио написа писмо до САЩ и СЗО с молба да споделят постиженията си с африканците.