За по-нататъшното развитие на НР България през 60-те години на миналия век се очертават две възможности: разчитане на собствени сили или интегриране в рамките на Съвета за икономическа взаимопомощ (СИВ). Партийният лидер Тодор Живков може би вижда и трета алтернатива?

Решен на всяка цена страната да се развива по пътя на машиностроенето и да заеме своя ниша сред индустриалните държави, той не съзира възможност това да стане със собствени сили. Ако съседна Румъния например има производства, които могат да се продават навсякъде по света (нефт, газ и др.), не е така у нас. Затова - плътна интеграция в рамките на СИВ. Още повече моментът е подходящ. И той, прагматикът със самочувствие, не иска да го изпусне.

С помощта на експерти Живков отблизо следи процеса по приемането на втория уставен документ на СИВ (1962). И най-вече когато Изпълнителният му комитет започва да изгражда органи и механизми за планиране на икономическото пространство на общността като единно цяло. Което личи от работата на януарското съвещание в Москва (1963).

Заинтересован на всяка цена да осигури политическата вярност на съюзниците си, Съветският съюз обмисля да ги обвърже икономически. Хрушчов изнамира и подходящо идеологическо клише: в името на общото комунистическо дело
СССР е готов да стане
суровинен доставчик
на цялата общност
Но и поставя нелеки, а за някои страни като нашата и трудни условия: да участват финансово в разработването на богатите съветски находища.

При така очерталите се две тенденции Живков трябва да се съобразява с тях. Най-вече с втората, застъпвана от Хрушчов. Въпросът обаче опира до суверенитета на всяка от страните. Румъния демонстрира своеобразен бунт, като държи свободно да общува икономически с нечленуващите в СИВ държави.

Застъпниците на съветската позиция, между които е и Живков, се ослушват. Раздразнен от румънците, които могат да внесат разколебаване у останалите страни, Хрушчов размахва пръст срещу всеки опит за някаква по-самостоятелна позиция.

Полският партиен лидер Гомулка си позволява да попита какви ще бъдат цените на придобиваните в бъдеще суровини. Макар и заядливо, Хрушчов му отговаря недвусмислено: "Щом ще държим на суверенитета, то ще държим докрай - и изгодите, и ползите ще са на тази страна, на чиято територия се намират тези суровини."

В своя стил на изказ съветският ръководител изнамира и подходяща метафора, чието ехо задълго ще се чува. Оприличил съветската страна на дойна крава, която ще бъде изсмуквана от другите соцстрани, тя някой ден ще започнела да рита.

За Живков нещата са ясни: използваната от Хрушчов метафора е своеобразно предупреждение. И в тая лутаница към лична позиция той се опитва да заиграва: "Не може ли НР България да участва във всички тези органи от центъра за планиране - без капиталовложения?"

В политиката има такъв момент: поставя се точката, след което започват пазарлъци, отстъпки, заигравания и пр. Във въпроса на българския си колега Хрушчов долавя същото желание като това на поляка.

Живков, разбира се, знае, че проблемът не е само до вноските за издръжката на тези органи, а до възможността да се получават необходимите за страната ни
суровини, без да
внасяме средства за
тяхното разработване

При различните си маньоври Живков търси най-подходящия момент, място и дори нужната атмосфера сред партньорите от СИВ за постигане на стратегическите си намерения. "Това беше казано на обяда - сам ще поясни случая, - но това е истината, че ние сме поставили въпроса да не участваме в капиталовложенията, а да получаваме суровини...".

Извоювал съгласието в рамките на СИВ България да се специализира в някои машиностроителни производства, на Хрушчов българският му колега предлага и едностранно коопериране със Съветския съюз.
Ето я третата алтернатива!

Поставил всичко на политическата везна, Живков вижда най-вече плюсовете: България ще получава нужните й ресурси от СССР, който е и огромен пазар на селскостопанска продукция, а после и на промишлени стоки. А това означава сигурност, повишаване на темповете на икономическия растеж.

Принуден да се кланя или лавира с лидерите на по-развитите страни от общността, защо да не го предложи персонално на Хрушчов. Изгодата ще бъде и за страната, и лично за него.
Няма да мине много време и Живков ще осмисли идеята си - "България - 16-а република на СССР". Нали братското историческо начало е половината от всичкото! Само че студената война между двете противоположни системи е в разгара си. След всеки ден пропагандата на двата воюващи лагера се засилва и действа според възможностите на идеологическото си въоръжение.

В доклада си до Форин офис (3 март 1964) английският посланик в София Ан. Линкън донася: "Докато в другите източноевропейски страни има белези на придобиване на по-голяма независимост от СССР, не мога да открия реални белези тук. И дори белезите са, че България се движи в обратна посока." Във връзка с визитата на Живков в Москва през февруари с. г. коментарът му е недвусмислен: "В момента циркулира една версия, според която в Москва Живков е обсъждал възможността България да стане една от съставните републики на Съветския съюз."

Наши изследователи на процесите в СИВ оценяват идеята на Живков за едностранно коопериране със СССР
не толкова като
политически нюх,
колкото като страх България да не бъде пренебрегвана от другите членки на общността и по този начин тя да остане извън новите възможности за развитие.

Още повече на Осмия партиен конгрес Живков обявява 20-годишна програма за построяването на "комунистическия дом". Осигуряването на преработвателната индустрия означава да се гарантира икономическата, а оттам и социалната стабилност на държавата. Да не подценяваме и личната му подбуда - бетониране на позицията си като партиен и държавен лидер.

А щом веднъж е казал "а", Живков трябва да каже и "б". Тоест директно да разговаря с Хрушчов за кооперирането на двете икономики. На така поставения въпрос съветският ръководител тутакси му отговаря: "Вие искате България да дойде при нас, защото сега имате по 30 кг месо от глава на населението, а ние имаме 45 кг."

Ако се вникне в шеговития му аргумент по толкова важния за Живков въпрос, логично е да се запита: защо Хрушчов така неглижира идеята му? Та той прибягва до този ход по принуда, защото неговото управление е в затруднение. И то в началото, когато Живков поема и изпълнителната власт. Ако България се приобщи към многонационалния Съветски съюз, ще отпаднат така занимаващите го трудни въпроси за страната.

Уточнявам: репликата на Хрушчов е отпреди сесията на ИК на СИВ (юли 1963), когато Живков споделя идеята си. На тази среща с Хрушчов от българска страна участват СтанкоТодоров и Борис Велчев. А тази "тройка" тогава е най-влиятелната във висшето ръководство на БКП.

В такъв политически разговор е важно не само какво е изречено, а и как. И най-вече интерпретацията на казаното от Хрушчов. "Аз така разбрах - ще каже по-късно Живков, - че съветските другари не са далече от една такава идея за по-тясно сътрудничество." Затова на партийния пленум (31 август 1963) той ще заяви: "У мен има една идея от няколко години."

И за да спечели привърженици, той заиграва с името на Георги Димитров: "Тук трябва да кажа, че тази идея не е моя, това е идея на др. Димитров."
И хвърля
"бомбата"
При всички съдбовни за страната случаи (пък и за самия него) Живков е заигравал с името на "учителя и вожда".

Този път обаче дори не споменава кога и пред кого Димитров е лансирал подобна идея, а направо минава към аргументите: "България е малка и изостанала страна; тя може да се развива заедно със Съветския съюз; БКП е близка до болшевишката партия и те ръка за ръка, рамо до рамо ще вървят по един и същи път!"

И по-нататък:
"Ние обсъдихме въпроса в Политбюро, възражения няма и аз искам да занимая пленума сега: да се обърнем с едно писмо до ЦК на КПСС и към правителството на Съветския съюз, в което да поставим въпроса, да аргументираме необходимостта от по-тясна връзка между съветската и нашата икономика и в перспектива с нейното сливане."

Обикновено в края на юли и през август Живков и повечето членове на Политбюро се преселват в Евксиноград. И не само да отмарят, а оттам и да ръководят партийните и държавните дела (Живков забравя с каква злост се нахвърля срещу подобния маниер на Червенков).

Именно по това време е мислено и работено над въпросното писмо до съветското партийно и държавно ръководство, чийто
единствен екземпляр
стига и в ЦК
чрез помощника му Нико Яхиел.

В кабинета на заместващия Живков Боян Българанов един ден влиза членът на Политбюро Живко Живков. "Навреме си дошъл - казва му Българанов. - Поръчано ми е да разгледаме важен политически документ, който вече е разглеждан от другата половина на Политбюро, намираща се на лятна почивка в Евксиноград. Др. Живков е изпратил по Нико Яхиел този проект за писмо, което той се готви да изпрати лично до Никита Хрушчов."

Живко Живков се зачита в текста и като първи заместник в правителството не намира нищо неестествено в стремежа на България да задълбочава традиционно добрите си отношения със Съветския съюз. Краят на писмото обаче го стъписва. Той вижда и прочита фразата "политическо сливане" на двете страни. Дори е посочена и формата - федерация или конфедерация.

Тази формулировка според него е недомислие, направо политически гаф, но Живко Живков реагира привидно спокойно: "Що се отнася до последното изречение, в което се говори за политическо сливане и се тълкува дали то да приеме федеративна или конфедеративна форма - ще отбележи в мемоарите си ("Кръглата маса на Политбюро", С., 1990) той - явно то е неуместно и трябва да отпадне от текста."Срещу тази формулировка особено остро реагира и болният Димитър Ганев. Макар по-сдържано и останалите трима от Политбюро - Боян Българанов, Енчо Стайков и Иван Михайлов - се противопоставят на идеята за сливане като "преждевременна и политически неправилна".

Пък и обществеността не е подготвена за подобно развитие на българо-съветските отношения. На практика повечето от членовете на Политбюро се противопоставят на проекта за писмо и го приемат само за сведение.

Информиран за позицията им, първият секретар е подразнен най-вече от определенията "преждевременно" и "забягване напред". Свикнал да чува за себе си оценки като "лидер прагматик", "обигран политик" и пр., а сега го обвиняват във волунтаризъм.

Като всеки
тоталитарен лидер
и Живков е упорит
в действията си
- гони целта си докрай и е безпощаден спрямо несъгласните с неговата воля съуправленци. Не посяга на тежкоболния Ганев, но не прощава на Енчо Стайков и особено на своя първи заместник в правителството Живко Живков.

И връщайки се в София, поема нещата в свои ръце. Привиква еднофамилеца си с куп упреци към него. За да бъде по-убедителен в атаката си, първият секретар за кой ли път намесва първоучителите - този път Дядото: "Ние следваме традициите на нашите учители. Ако беше жив Димитър Благоев, сигурен съм, че той щеше да одобри нашите действия."

Въпросното писмо с неговия спорен текст така и не стига до Кремъл. Убедил се, че ходът му е рискован и с неизвестен край ("Аз много се притеснявах и вълнувах"), партийният лидер все пак не се отказва от идеята си. Писменият му проект претърпява изменение - вместо писмо от София Хрушчов получава "тезиси".

Запознал се с тях, съветският ръководител се съгласява на предварителен разговор с българския си колега, станал през октомври 1963 г. в черноморското градче Пицунда. За него, естествено, Живков се подготвя отдалече и старателно ("Не зная защо у мен беше залегнало убеждението, че другарят Хрушчов и съветските другари няма да приемат такава постановка") и ако се наложи, ще говори дълго, за да го убеди в правилността на идеята си. Това, слава богу, не става.

На срещата с Хрушчов от българска страна присъства и Станко Тодоров, тогава зам. министър-председател. Те запомнят различни акценти от разговора им с него, особено що се отнася до съвместното планиране на икономиките на двете страни.

Живков запомня следните думи на Хрушчов: "Аз съм съгласен с вашето предложение. Запознах се с тезисите и съм съгласен. Правилно е това." Станко Тодоров запомня друго: "Не ви съветвам, не трябва. Защото плановият комитет на СССР ще ви приравни по потребление с това, което е в Съюза, а то е по-ниско от съществуващото в България."
И двете страни добре знаят, че искането на София е въпрос на дълги и трудни разговори. Живков обаче е доволен от постигнатото - без да навлизат в подробности, той приема позицията на Хрушчов като принципно съгласие с тезисите.

Запознати със случая анализатори виждат в поведението на двамата лидери известно заиграване: Хрушчов проверява искреността на Живковите намерения, а той - доколко неговият благодетел не съжалява за даденото принципно съгласие. Защото по-късно ще стане ясно, че Хрушчов се отмята от думите си ("Стой си така, Тодоре. Сега те приемам като държавен ръководител, а иначе ще бъдеш в положението на областен секретар"), а Живков - от намерението си да ставаме 16-а република на СССР.

Живков не се отказва
от идеята си за
"сиамски близнаци"
със Съветския съюз, т.е. да си осигури още по-голямо благоволение от Москва. И макар да предусеща негативен застой на начинанието си, той още по-упорито го поставя на вниманието на ЦК на БКП - на пленума от 4 декември 1963 г. то заляга като т. 1: "Обсъждане на въпроса за по-нататъшното най-тясно сближаване и в перспектива сливане на НР България със СССР".

Но защо първият секретар на ЦК държи разискванията на пленума да се държат в пълна тайна? "Политбюро смята - заявява той, - че след този пленум не следва под никаква форма да се говори на когото и където да било. Защо? Ако ние започнем да говорим, ще плъзнат слухове. А този въпрос не е само наш. Този въпрос е и на Съветския съюз." И пак повтаря: "Аз много моля да се разбере това. Това решение на ЦК ще остане само за ЦК, докато се договорим със съветските другари."

Естествено е Живков да очаква затруднения - било от съветска страна ("Ние не знаем какво мисли Съветският съюз"), било у нас, най-вече от интелигенцията и младежта ("Ние трябва да държим сметка за това"). "Главното сега е - набляга той - да заложим икономическите, политическите и идеологическите предпоставки за сливането. Това е главното сега." И продължава да захранва илюзията си: колкото до самото сливане, "то не може да стане тази година, когато има трудности и в Съветския съюз, и у нас. Очевидно това сливане ще стане при условия на подем и на по-нататъшно подобряване на материалното и културното положение на нашия народ."

Не след дълго Живков получава отрицателен отговор от Хрушчов. Отказът на идеята му за сливане е дипломатичен. По съветски източници искането на София е определено като "ненавременно и неактуално".

Възприел ролята си на "сателит", лидерът докрай иска да се възползва и от нея. С присъщото си заиграване на един обяд в съветското посолство той не скрива и личния си мотив за кръжене в установената орбита: опита ли се да говори срещу Съветския съюз, за 24 часа щял да бъде свален като първи секретар. Затова и след смяната на Хрушчов с Брежнев ще продължава да държи в ръцете си съветската карта. И дори когато СССР навлиза в етапа на брежневския застой, на пленума от 17 юли 1973 г. за трети път поставя въпроса за сливането между двете страни.

"Чувал съм Тодор Живков да казва - пише в мемоарите си последният шеф на УБО ген. Г. Милушев - какво си мислите бе, момчета? Че ми е било лесно? Питате ли ме какво ми беше положението, когато бях принуден да кажа, че ще станем република на Съветския съюз! Ако тогава не правех маньоври, щяха ли да ни дават това, което имаме сега? Не, нямаше. Трябваше да се лавира."

В това понятие Живков влага смисъла на "умна и ловка политика". Де факто то си е чиста демагогия спрямо Москва, която я търпи в името на единството.

Доц. д-р БОЯН КАСТЕЛОВ, 24chasa.bg