През последните седмици някои от недовършените дела на международните отношения станаха ясни.

Съдбата на Украйна все още не е ясна, а с това и отношенията на Русия с Европа. В Ирак видяхме, че изтеглянето на американските сили и създаването на нова иракска политическа система не даде отговор на въпроса как трите части на Ирак могат да живеят заедно. Геополитическите ситуации рядко се решават ясно и трайно.

Тези събития поставят труден въпрос пред САЩ. През последните 13 години САЩ са въвлечени в продължителна, много дивизионна война на две големи сцени и няколко по-малки в ислямския свят. САЩ са големи и достатъчно влиятелни, за да водят толкова мащабни конфликти. Предвид факта, че нито един конфликт не завърши задоволително, в желанието за увеличаване на военната намеса има логика.

Речта на американския президент Барак Обама във военната академия в Уест Пойнт имаше за цел да вдигне летвата на военните действия. От речта не стана ясно какво има предвид Обама, когато каза:

"Ето най-ниското ниво: Америка трябва винаги да води на световната сцена. Ако не го правим ние, ще бъде някой друг. Армията, към която се присъединихте вие, е и винаги ще бъде гръбнакът на лидерството. Американските военни действия не могат да бъдат единственият или дори първостепенен компонент на нашето лидерство във всеки случай. Само защото имаме най-хубавия чук не означава, че всеки проблем е пирон".

Предвид събитията в Украйна и Ирак, определението на президента за "пирон" по отношение на американския военен "чук" става важно. Военните операции, които не могат да бъдат успешни, или могат да бъдат успешни единствено с прекомерни усилия, са нерационални. Следователно, първата мярка за сегашната стратегия в Украйна или в Ирак е правдоподобност.

В Украйна проруският президент е заместен от прозападен. Руснаците формално завзеха контрола над Крим, където винаги са имали огромна военна сила съгласно договор с Украйна. Проруските групи, подкрепяни от руснаците, продължават да се борят за контрол в двете най-източни украински провинции. На повърхността руснаците претърпяват обрат в Украйна. Дали това е истински обрат зависи от това дали властите в Киев са способни да управляват Украйна. Това означава не само формиране на съгласувано правителство, но и прилагане на неговата воля. Руската стратегия е да използва енергията, финансите и явните и тайни връзки, за да подкопае украинското правителство и да узурпира властта му.

В интерес на САЩ е да има прозападна Украйна. Този интерес обаче не е достатъчно силен, за да оправдае американска военна намеса. Няма съюзна структура, която да подкрепи подобна интервенция, не са събрани военни бази, които да извършват това и без значение колко слаба е Русия, САЩ ще трябва да се справят с една голяма държава, в която окупацията и администрацията ще са непреодолима задача. Американците ще трябва да водят борба далеч от дома, а руснаците ще се бият в задния си двор.

Украйна не е пирон, който трябва да бъде забит. Първо, нейната съдба не е от основен американски интерес. Второ, САЩ трябва да предприемат индиректна стратегия. Това, което се случва в Украйна, ще се случи. Мястото, където САЩ може да действа, за да повлияе на събитията, е в съседните на Украйна държави, най-вече в Полша и Румъния. Те са далеч по-загрижени за съдбата на Украйна, отколкото САЩ. Веднъж загубили суверенитета си от Русия през миналия век, те ще бъдат принудени отново да се противопоставят на Русия. Да им предоставя подкрепа има смисъл за САЩ.

Ирак се състои от три големи групи: шиити, сунити и кюрди. САЩ оставиха Ирак в ръцете на преобладаването от шиитите правителство, което не успя да интегрира сунитите или кюрдите. Кюрдската стратегия е да създаде и поддържа един автономен регион. Сунитската е да изградят сила в региона си и да чакат подходящия момент. Този момент дойде след изборите, когато иракският премиер Нури Ал-Малики не успя бързо да сформира ново правителство и изглеждаше решен да възстанови неуспешното правителство от миналото.

Сунитите не толкова правят инвазия, колкото се надигат, завземайки контрола над сунитски области и засилвайки координираните си действия в региона. Те не нападнаха кюрдския регион или регионите с преобладаващо шиитско население. В действителност сунитите започнаха да се мобилизират, за да се противопоставят на шиитите. Това, което се случи, е провалът на централното правителство и завземането на регионалната власт. Няма местна сила, която да обедини Ирак. Никой няма тази сила. Смята се, че САЩ могат да задържат единството на Ирак. Има хора в Ирак и САЩ, които смятат, че масивната интервенция на САЩ ще има смисъл.

Както и в Украйна, не е ясно, че САЩ имат първостепенен интерес в Ирак. Инвазията от 2003 г. беше преди повече от 10 години и взетите тогава решения вече са въпроси пред историците. Сунитското надигане носи със себе си риска от засилване на тероризма и очевидно дава на терористите основа, от която да извършват атаки срещу САЩ. В този ред на мисли САЩ трябва да се намесят на страната на кюрдите или шиитите.

Проблемът е, че шиитите са свързани с Иран, а САЩ и Иран водят изключително сложни преговори. Тук фокусът е върху интересите, а не върху приятелството. Инвазията от 2003 г. бе предсказуема заради тезата, че шиитите, освободени от Саддам Хюсеин, ще приветстват САЩ и ще им позволят да преформулират Ирак както те пожелаят. Тогава бързо стана ясно, че шиитски Ирак, наред с иранските си партньори, има много различни планове. Американската инвазия претърпя провал в това да създаде съгласувано правителство в Ирак и помогна за създаването на сегашните обстоятелства. Колкото и различните фракции да искат САЩ да се намеси на тяхна страна, крайният резултат ще бъде многостранна гражданска война със САЩ в центъра. САЩ няма да могат да потушат войната с военни средства, защото първостепенният въпрос е политическият.

Така остава възможността за по-голяма заплаха от тероризъм. По целия свят има 1,6 милиарда мюсюлмани. Някои от тях са подготвени да се включат в терористични дейности. Много е трудно да се установи кои хора са склонни да го сторят. Невъзможно е и да се завладеят 1,6 милиарда души, за да се елиминира заплахата от тероризма. Предвид огромната територия на ислямския свят, Ирак може да бъде изгоден, но неговото окупиране няма да предпази сунитския или шиитския тероризъм да се развие на друго място. Унищожаването на вражеска армия е много по-лесно от окупирането на държава, в която единственият начин за съпротива е тероризмът, който трябва да се прекрати. Тероризмът може да бъде унищожен до известна степен, но накрая дали сунитските региони на Ирак са автономни или под управлението на екстремистите почти не оказва влияние върху отслабването на заплахата.

Кюрдите, сунитите и шиитите са враждебни едни към други. Саддам контролираше страната чрез светския институционален апарат на баасистката партия. Когато това липсва, трите общества продължават да бъдат враждебни едни към други, също като сунитското общество в Сирия е враждебно към алауитите. За САЩ остава една приложима стратегия: да приеме състоянието в момента - тристранен Ирак, и да позволи на враждуващите страни да настроят фракциите едни срещу други, а не срещу САЩ. С други думи да позволи вътрешният баланс на силите да се прояви.

Украйна и Ирак са коренно различни, но имат едно общо нещо: САЩ имат интерес в тези два региона, но не могат да действат с директна сила. Вместо това те трябва да действат индиректно чрез интересите и враждебните отношения на враждуващите страни, които да служат като първа линия на защита. Ако САЩ се намесят въобще, ще го направят като подкрепят фракции, които са в интерес на Вашингтон. В Украйна това означава подкрепа за бившите съветски сателити в Централна Европа. В Ирак това ще се прояви като оказване на достатъчна сила, за да се възпрепятства унищожението на някоя от трите големи групи в страната, но не достатъчна сила за опит за разрешаване на конфликта.

Американците обичат да имат морално основание в политиката си. В случаите с Украйна и Ирак основанието е просто необходимост. Невъзможно е САЩ да използват директна сила, за да наложат решение в Украйна и Ирак. Това не е защото войната не е решение на злото, както бе при Втората световна война. Това е заради цената, времето на подготовка и кръвопролитията на ефективната война може да бъдат потресаваща. Понякога тази стъпка може да бъде предприета, но тези времена настъпват рядко. Постоянната война с недостатъчни сили за налагане на политически решения в страните, където САЩ имат второстепенни интереси, е рецепта за най-лошото и за двата свята: война, която завършва със загуба.

Ограничението на войните до толкова, до колкото те са в национален интерес и могат да бъдат спечелени, елиминира много войни. Това замества много по-сложен, но по-малко реалистичен и активен, подход към света. Поемането на отговорността за страни, които са в позиция да действат съгласно американските интереси, е една стъпка. Друга стъпка е създаването на икономически връзки с държави, които ще определят поведението си. Това са други инструменти, освен войната.

Едновременните битки в Украйна и Ирак доказват две неща. Първо, САЩ не могат да избегнат световната намеса, защото накрая светът ще сам ще се намеси със САЩ. Да бъдеш замесен по-рано е по-евтино. Второ, световната намеса и широкомащабната война не са едно и също. Ситуацията в Украйна сама ще се разиграе, както и тази в Ирак. Това ще даде на САЩ достатъчно време да определи дали и колко ги е грижа за резултата. След това могат бавно да започнат да се налагат, като минимизират рисковете и извлекат максимална полза.

Това не е нова стратегия за САЩ, които се колебаят от това да се преструват, че са имунизирани от света, до убеждението, че могат да го премоделират. Дуайт Айзенхауер е бил пример за американски президент, който избягва тези възгледи и успява да избегне участие в голяма война, което според много хора е малко вероятно. Той далеч не е пацифист или пасивен. Той действа, когато има нужда, като използва всички необходими средства. Той разбира, че макар че заплахата от война е от съществено значение за доверието, има много други средства, които позволяват на Вашингтон да избегне войната и да опази републиката.

Айзенхауер е проницателен и опитен човек. Едно е да искаш да избегнеш войната, друго е да знаеш как. Айзенхауер не оказва да действа, но вместо това действа решително и с минимален риск. Речта на Обама в Уест Пойнт показва колебание относно войната. Ще бъде интересно да се види дали той е овладял другите средства, от които ще има нужда при действията си в Украйна и Ирак. Хубаво е да знаеш как да избегнеш войната, когато си войник.

Веднъж написах, че САЩ се явяват в естествен период на юношество, да се колебае между убеждението в своето всемогъщество и чувството за безполезност. Казах, че това е необходима преходна фаза, която принуждава САЩ да поемат по последователен път. Днес те все още гледат в тази посока, но започват да откриват своя път. Айзенхауер трябва да се има предвид. /БГНЕС

----------------------------

Джордж Фридман е американски политолог, основател и директор на частната информационно-аналитична разузнавателна компания Стратфор. Автор на няколко книги, сред които най-известната е "Тайната война на Америка" от 2004.