Преди сто години ерцхерцогът на Австрия беше убит от екзалтиран сърбин. Сто години по-късно светът е различен, но заплашен както през 1914 г. от увеличаване на конфликтите.

Преди сто години беше извършен атентатът в Сараево. Докато облаците се сгъстяват от Ирак до Украйна, преминавайки през Южнокитайско море, какво можем да научим за разбирането на нашето настояще от едно събитие, което тласна Европа към пропастта? Дали датата 28 юни 1914 г. принадлежи на един свят, който вече няма нищо общо с нашия, или трябва да си зададем въпроси за трагичната поредица от лоши решения, които последваха убийството на ерцхерцога Франц Фердинанд и неговата съпруга от сръбски националист?

Днес, когато правилно имаме усещането, че хората са загубили контрол върху хода на историята, когато сме обхванати от най-големи съмнения относно качеството на ръководителите на света, образите от Сараево ни карат да си задаваме въпроси. Преди една година всяко сравнение между лятото на 1914 г. и сегашния свят изглеждаше напълно изкуствено. Единственото видимо сходство се ограничаваше географски в Азия. Китай не се ли превръща постепенно в съвременния еквивалент на Германия на Вилхелм II, напрежението в Южнокитайско море не наподобява ли отчасти ситуацията на Балканите в навечерието на първия световен конфликт?

Тази успокояваща фундаментална аналогия за западния свят, "всеки по реда си, този път е ред на Азия, не на Европа", продължава да съществува. Но в последните месеци изглежда към нас се приближават катастрофални сценарии – от Близкия Изток до Източна Европа. С обезпокоителния въпрос, който вече не изглежда толкова абсурден – ами ако светът от 2014 г. прилича на Европа от 1914 г., а не само Азия?

Със сигурност различията между "вчерашния свят" и днешния са значителни. Светът през 1914 г. противно на нашия не живееше в сянката на ядрения апокалипсис. Все още беше интелектуално възможно да се мисли, че "войната е продължение на политиката с други средства". Човечеството все още не беше изобретило инструментите за своето колективно самоубийство, както казва Жан-Пол Сартр. Но равновесието на ужаса, който функционира добре по време на Студената война, въпреки че не бяхме много далеч от катастрофата по време на ракетната криза в Куба през октомври 1962 г., стана все по-абстрактно. Всичко се случваше така сякаш ядрените оръжия бяха поставени в скоби и за мнозина почти се бяха превърнали в подробност от историята.

Не се ли опитва Техеран да убеди Вашингтон, че заплахата от джихадистки халифат от Алепо до Багдад е по-голяма за САЩ от иранската ядрена програма? Япония в своята по-силова политика спрямо Китай изглежда пренебрегва факта, че Пекин за разлика от Токио притежава ядрено оръжие. По същия начин Киев в своите конфликти отношения с Москва изглежда по-притеснен от рисковете от енергийно ембарго, отколкото от руски ядрен шантаж от типа: "не забравяйте, когато ме провокирате, че аз имам бомба, а вие не".

Тъй като ядреното оръжие беше използвано само два пъти и то в контекста на приключваща световна война, то стана абстрактно. Изглежда, че то вече не представлява върховната защита, която олицетворяваше по време на Студената война, когато равновесието на ужаса се основаваше на идеологичните правила на същата западна култура.

Освен ядреното оръжие съществува още една голяма разлика между 2014 и 1914 г. - Европа вече не е в сърцето на света. Киев 2014 не може да се сравнява със Сараево 1914. Конфликт, който би започнал в Европа, няма да може автоматично да се превърне в световна война, както стана в света от вчера. И повечето държави в Европа не са свързани с взаимни съюзни договори, а от един съюз, който въпреки сегашната си непопулярност превръща войната между своите страни членки в нещо немислимо.

Но нарастващото безпокойство в последните месеци е легитимно. В началото на лято 2014 г., когато празнуваме със страст и ликуване този голям светски и универсален празник, наречен Световно първенство по футбол, не се ли държим като онези "сомнамбули", за които разказва историкът Кристофър Кларк в едноименната си книга за причините за Първата световна война? Джихадистката държава, която се оформя в сърцето на Близкия Изток, изкуствените острови, които се появяват в Южнокитайско море, имперският анахронизъм на Русия на Путин не са ли сигнали за тревога за един свят, готов да се сблъска с неизвестното?

През 1914 г., след като не намират други решения, европейските ръководители отстъпват пред неизбежността на войната, някои с по-малка въздържаност от други. Със сигурност не е добре да си играем на сплашване, но също така би било опасно да не видим рисковете в ситуацията, в която се намираме днес. 2014 г. няма нищо общо с 1914 г. освен може би в едно, което е и същественото, риска от загубата на контрол от ръководителите, които не са изключителни в една ситуация на път да стане изключителна. /БГНЕС

Автор на статията е Доминик Моаси, професор в Кралския колеж в Лондон и специален съветник на Френския институт по международни отношения. Тя е публикувана във френския вестник "Лез Еко".