Цели гори бяха жертвани, откакто Ислямска държава в Ирак и Левант /ИДИЛ/ бележи стряскащи военни успехи, за да бъде осигурена достатъчно хартия за дебатите кой носи най-голямата отговорност за настоящата битка в Ирак.

Неизбежно анализаторите поставят под въпрос решението на Джордж У. Буш да свали от власт Саддам Хюсеин и на Барак Обама да изтегли напълно войските на САЩ, както и всичко друго, случило се в Ирак между тези две събития.

Това е всичко до момента, в който хората взимащи решения днес, са изправени пред въпроса какво и дали изобщо да се прави в момент, в който Ирак се приближава към разпадането си. Америка трябва да реши какви са националните й интереси точно сега, а не какви са били преди пет или десет години. Както обичат да припомнят икономистите, заблудата за "изпарилите се разходи" предупреждава срещу правене на равносметки за грешки в миналото, чрез които историята да бъде написана така, както бихме искали да е била.

Нито една от замесените в конфликта в Ирак страни не може да изпъкне с нищо добро. ИДИЛ е терористична организация и макар да е оценявана като отделила се /може би временно/ от "Ал Кайда", тя е определен терористичен враг, с който се сражаваме от 11 септември 2001 г. /а и преди, но без да го осъзнаем до момента, в който беше вече прекалено късно/. Изправени срещу ИДИЛ са режимът на Башар Асад в Сирия, режимът на Малики в Ирак и техните кукловоди в Иран. Никой от тях не ухае на добро /кюрдите са специален случай, но те първо трябва да определят ясно собствените си цели, преди ние да решим как ще отговорим/.

Независимо от това, някои хора твърдят, че ние трябва да помогнем на Малики да предотврати пълно пропиляване и загуба на героичния успех на Америка да свали Саддам Хюсеин и да даде на иракчаните шанс за представително правителство. От съвсем друга гледна точка хора, които винаги или поне понякога, са били против втората война в Ирак, намекват, че трябва да помогнем на Малики, тъй като това би ни създало възможност да работим с Техеран, и евентуално да създадем взаимно доверие по този начин.

И двата довода не са правилни и тяхното прилагане в политиката води по погрешен път. Вместо това ние трябва да следваме два вида действие – тактически и стратегически.

Първо, пред лицето на незабавни враждебни действия ние трябва да стоим настрана с надеждата, че конфликтът ще нанесе щети на всички, замесени в него, както стана по време на иракско-иранската война през 80-те години, за която се твърди, че Хенри Кисинджър саркастично е намеквал, че и двете страни ще са губещи.

Второ, в стратегически план и от най-голямо значение за американските регионални и глобални интереси, ние трябва да увеличим /по-точно да подновим/ усилията си за сваляне на аятоласите в Техеран. Обективността на този приоритет обяснява защо помощта към ирански сурогат като управлението на Малики не е от полза за Америка днес.

Малики имаше своя шанс, но го пропиля. Така че да му се помага е налудничаво. Дори ако Вашингтон постави като условие за своето сътрудничество с Малики ефективното отделяне от Техеран, има твърде малък шанс той да се съгласи. А дори и да го направи, пред него ще има много шансове да наруши обещанието си – или Иран да го направи вместо него – при първа възможност след поражение на ИДИЛ.

Иран определено е най-силната, най-заплашителната сила в конфликта. Тя бързо се придвижва към възможност за създаване на ядрено оръжие. За близо 35 г. след ислямската революция през 1979 г. Техеран е централният банкер на международния тероризъм. Иран финансира и въоръжава терористи и държави, спонсориращи тероризма на основата на равните възможности - като шиитите от Хизбула в Ливан и иракските шиити, които нападаха американските войски. Ядрен Иран би могъл да се ангажира с много по-голяма терористична дейност при относителна безнаказаност, лукс, който талибаните и "Ал Кайда" не можаха да си позволят, когато ние свалихме режима им в Кабул след 11 септември 2001 г. Така че трябва да разберем кристално ясно, че не бива да помагаме на най-мощната ни противникова сила срещу нашия най-слаб противник в битката, която се води в Ирак. Големият печеливш би бил Техеран, особено ако Обама повтори пристрастеността на Рузвелт от Втората световна война да общува със Сталин, и реши да има взимане-даване с аятоласите. "Чичо Али" Хаменей, върховният духовен водач на Иран, несъмнено ще има последен думата.

Американската стратегия по-скоро би трябвало да предотврати разпростирането на Техеран и размахването на своя ятаган на властта от Иран през Ирак и Сирия чак до Ливан. Нашите интереси диктуват, че няма да сме доволни от един Близък изток, доминиран от Иран и неговите марионетки. Балансирайки срещу Иран чрез подпомагане на приятелски арабски режими /какъвто не е този на Малики/ е неадекватно. И в най-добрия случай ще произведем регионално статукво, изпълнено със заклети врагове на Америка.

Вместо това нашата цел трябва да бъде отстраняването на основния ни враг, аятоласите от Техеран – чрез окуражаване на опозицията, вътре и извън Иран, да вземе нещата в свои ръце. Няма нужда да разполагаме американски войски за подпомагане на различните опозиционни сили. Вместо това трябва да им предоставяме сътрудничество в разузнаването и в материалната помощ, да им помагаме да отстранят политическите различия, които ги разделят. Към тези различия трябва да се обърнем, когато режимът на аятоласите е станал на пепел. А когато се стигне до промяната в режима на Иран, ще можем да унищожим ИДИЛ.

За съжаление няма никакъв шанс Обама да приеме нещо от рода на тази стратегия. Всъщност като се има предвид куцото изявление на президента от 13 юни, има съмнения, че Вашингтон ще действа последователно през следващите месеци. И не е под въпрос дали "политиката" на Обама в Ирак е правилна, а дали изобщо го интересува.

Възможно е потенциалната дезинтеграция на Ирак, заедно с колапса на американското влияние и интереси, наблюдаван сега, да дадат импулс на отлагания от дълго време широк национален дебат за правилното място на Америка в света. И нека този дебат да започне сега, независимо дали или не, Обама е склонен да участва в него. /БГНЕС

------

Автор на коментара във "Фокснюз" е Джон Болтън, бивш посланик на САЩ в ООН.