Имах късмета да се срещна няколко пъти с актрисата, оставила в историята на театъра ни роли в спектаклите "Театър, любов моя" и "Едит Пиаф за себе си", в пиеси на Шекспир, Чехов, Лилиан Хелман, Нийл Саймън, Брехт, Яворов, Лорка... "Нямам време за тъга", обичаше да казва тя. И не търпеше зло около и в себе си.
Пазеше любопитството си към света, искаше до сетния си час да не загуби чувството за хумор. Доказателство са мислите, които Таня споделяше през годините. Ето част от тях:

- Г-жо Масалитинова, през последните лека-полека се оттегляте сцената - следите ли обаче какво се случва в живота около вас?
- Да, следя всичко! Целият свят сега не е в ред. Не е само при нас. След 11 септември 2001 г. като че ли всичко се обърка. И не мога да разбера този абсурд в 21 век да има вражда на религиозна база! Абе, едни наричат бог - Господ, други - Аллах, Йехова... едно и също е. Какво делят Господа, връщаме се в средните векове. И всичките тези магьосници, предсказатели, вещици. Скоро ще чакаме някоя на метла да полети (смее се).

- А какво са годините, възрастта?
- Натрупване, но и мъдрост. На младини бях разпиляна, материалните неща никога не са били голяма ценност за мен... Проблемът на днешното време е, че хората прекалено се вторачиха в материалното - може би защото младите искат да имат всичко. А въпросът е да имаш толкова, колкото да ти е приятно да живееш. И да имаш интересна работа - тя е голям стимул в живота.

- Заради любимата си работа вие дори се върнахте от Англия, зарязахте втория си съпруг, когото толкова сте обичали...
- Вярно е. Всички ме питаха защо съм се върнала оттам, където имах всичко - прекрасни условия за живот и мъж, когото обичах. Само това обаче не е важно. Особено за човек като мен, който е свързан с изкуство. Едва когато попаднах в Англия, прекъснах кариерата си в България и започнах да скучая, видях, че така не може да се живее, и... се върнах. Върнах се при първия си мъж и продължих да играя..

- Театърът е голямото ви щастие, но китайците казват, че е щастие да живееш в интересно време...
- Така е, а аз живях в толкова различни времена. Помня много. Завърших гимназия още преди 9 септември. Помня идването на германците, помня военните паради по случай Гергьовден - коне, ама като в цирк, с такива големи опашки, а на един от тях цар Борис... Спокоен, добър живот беше, нямаше я тази апартаментомания, живеехме под наем... А, спомням си нещо смешно - когато България обяви война на Америка, беше голяма сензация и имаше песен „Паника в Америка" (пее, смее се)... Представяте ли си, Америка умряла от страх, защото сме й обявили война (смее се). А когато хвръкнаха бомбите връз главите ни, паниката беше у нас, но вече истинска. По чудо се спасихме с родителите ми.

- Какво се случи?
- Бяхме вкъщи при най-голямата дневна бомбардировка над София. Мама беше тежко ранена и трябваше да я откараме в болницата. Тръгнах по улиците, а те горяха. Релсите на трамваите стърчаха забити в земята, разруха, паника, всички бягат, махам, никой не спира. И тогава един циганин с каручка с две колела, на която се продаваше зарзават, каза: „Какво, бе? Къде е майка ти?" (Имитира го.) Натоварихме я и цели четири часа се добирахме до болницата. Попитах го какво му дължа, а той: „Нищо нема да ми плащаш, майка ти да е здрава!" Циганинът! Той ни помогна. Всичко е до човека, мила.
А колкото до времената - помня и идването на руснаците, и тях хората посрещнаха с радост като германците... И смъртта на царя помня, целият народ беше покрусен, затова не бива да се учудваме, че Симеон беше посрещнат с толкова надежди. После дойде 9-и... Моето поколение все живее в преходен период, но тогава беше много страшно - сталинската епоха беше много страшна. Но малко са вече хората, които помнят... После новата промяна - бях поразена, когато видях всички партийни ръководители в църквата със свещи... Но вече не вземам на сериозно нещата. С тази мъдрост човек си казва: Всичко е преходно, временно... Животът е едно колело - сега си нещастен, после си щастлив...

- Вие навремето вярвахте ли в обещанията за „светло бъдеще"?
- Бях много млада и когато влезе Съветската армия, искрено вярвах в промяната, защото ентусиазмът за победа над фашизма беше огромен. Да, после се оказа друго. Виждахме нещата, но мълчахме - какво друго да правиш. И сега моят внук ми казва: „Вие сте мижитурки, защото сте мълчали." А аз му отвръщам: „На теб ти е лесно да говориш, но знаеш ли, че тогава за един виц изпращаха в концлагер?"

- Скептик ли сте за днешните политици?
- Аз съм убеден демократ, защото съм живяла в Англия, във Франция, в Италия, дори две седмици бях в Америка - тези демокрации там не означават, с извинение, „показвам голия си задник, където си поискам, и не зачитам законите". Там всички зачитат законите - от президента до последния човек. А българинът, в момента, в който излезе някой закон, първата му мисъл е как да го заобиколи.

- Узрели ли сме всъщност за демокрацията?
- Мисля, че още не сме. Приличаме на кучето, което дълго е държано на синджир и като го пуснат, почва да бесува. Или като дечурлига, на които дълго са им забранявали да ядат сладки и като им позволят, те така се натъпкват, че могат да умрат от преяждане.

- Наричат ви лейди на нашия театър, имате и дворянска кръв - как ви изглежда днешната т.нар. аристокрация?
- Много ми е смешно. Та ние никога не сме имали аристокрация. Сега има някаква нова буржоазия, парвенюта по-скоро... Аристократизмът не е в парите. Той е в доброто възпитание. Толстой в „Ана Каренина" пише: „Аристократът винаги ще бъде любезен и с последния човек." Разбирате ли, няма да си вири носа - другото е парвенющина.

- Играете в пиесата „Най-древната професия" - това не е ли най-популярната професия на много нива сега?
- Не е далеч от истината, но струва ми се, че то важи за неталантливите, за недостатъчно подготвените, за недостатъчно можещите - те така прогресират. Между другото, трябва да ви кажа, че тази сексуална революция донесе големи бели - обидно ми е да гледам във всеки вестник, дори и в сериозните, разкрачена гола мацка.
Боже господи, женското тяло стана като реклама за агнешко месо. Може би съм старомодна, но... И ние сме имали и забежки, и сме се любили, и знаем какво е секс, но не беше така натрапчиво. За секса вече се говори като за храносмилане. Вярно, че е функция на организма, но все пак, когато е съчетано с чувство, е съвсем друго. Чувството за мярка е много важно.

- Едит Пиаф, любимата ви героиня, казва: „Не съжалявам за нищо!" А вие?
- И аз не съжалявам. Било, каквото било, правила съм грешки много. Имала съм хубави моменти, имала съм и лоши. Но моето щастие беше, че съм работила с чудесни колеги - и Славка Славова, и Лили Попиванова, и Рачко Ябанджиев, и Гец, и много, много... Благодаря на Бога, че съм се оформила като актриса между най-добрите, най-големите от поколението преди нас.

- Театър, моя любов?
- Точно така - театър, моя любов (усмихва се), точно така. Театър има навсякъде. А Шекспир е казал най-умната фраза: „Целият свят е сцена и ние всички сме актьори." Сменят се декорите, пиесите, идват нови, но винаги е театър. Театърът е живот, животът е театър. И любов - към живота и към театъра. Това е човекът.

- Как реагирате, когато видите пренебрежителни по-млади погледи?
- Наистина някои от младите са с такова самочувствие, с такова презрение гледат на нас, като че ли мястото ни е само по старческите домове. Но докато се обърнат, ще остареят и ще бъдат на нашето положение. Дано да запазят нашия акъл и нашата способност за работа... Ех, ако тогава имах този опит и знание за живота, които имам сега... Не случайно французите казват: „Ако младостта знаеше, ако старостта можеше..." Но съм благодарна на Бога и на съдбата, че се задържах на сцената до 80 г. Защото, ако творческият човек е лишен от възможността да твори - това е направо драма.

- В какво вярвате днес?
- Първо в разума. За мен Господ е вселенският разум. Вярвам и в това, че полетът на човека винаги може да победи. И в доброто. То съществува за мен като реална сила. Като и Злото. Може би това е библейската мъдрост за Бога и Дявола. Вярвам, че има Зло като реална сила и страшна енергия и Добро като страшна сила и енергия.

- До репликата „Театър, любов моя" бихте ли изрекли и „Живот, любов моя"?
- Да, аз обичам живота, защото имах щастието да работя това, което обичам. Обратното е насилие над себе си. /trud.bg