Някаква проста и пропаднала женица Атанаска да превърти за момент и да удуши с найлонова торбичка момиченцето му – не може да не е имало нещо повече, не може да не е имало и някой в повече, целият случай не може да е толкова прост за бащата. Неговият прякор е Германеца, но ако трябваше да му се измисля нов – допреди 10 април след името му би стояло доста адекватно и Големия Контрол.

Официалните истории за него звучат като за човек, който действително е държал не само своя живот под контрол. Бързи главници със свръхбързо растящи лихви, бързо събиране на забавените кредити, контрол върху имуществото на длъжниците, контрол върху телата им, контрол над болката върху същите тела, контрол върху собствения имидж, който е такъв, че никой не иска да го превръща в тема на разговор за много уши. Има още непотвърдени съмнения и за контрол върху правосъдието, с което е имал мимолетни проблеми преди няколко години, но те съмнително са си останали висящи. Непотвърдените слухове пък разказват за катастрофа преди още повече години, завършила с прегазено момиченце на възрастта на дъщеричката му. Когато журналисти решили да проверят достоверността на този слух, от полицията им казали, че не пазят архивите. И който както иска, така да го разбира – който иска, може да търси Съдбата. Който иска, може да добави още един мит за личността на Контрола – този човек контролираше дори давността.

Така поне беше до 10 април, когато се появи аутсайдерът Атанаска. Някаква си нещастница, дошла кой знае откъде, за да живее на тавана му. Същата като онези нещастници, идващи да му искат смешни суми, а след като ги получат – да му се молят за отсрочка на съвсем сериозните лихви. Откъдето и да я погледнеш, тази проста женица излъчва провал – и визуален, и материален, и житейски, на всичкото отгоре и родителски. Та тя дори не е имала контрол върху собствените си деца. И изведнъж нищо и никаквата Атанаска става върховен разпоредител на живота на дете, чийто баща има имидж на професионалист по разпореждане с чужди съдби. И за когото, ако се съберат всичките му истории – нищо чудно да се получи малко евангелие за малък бог. Който от нищо не се е притеснявал точно защото сам си е бил бог и е държал нещата под контрол.

Защо точно момиченцето му, защо това трябваше да му се случи, какво общо има то с всичко останало – не знам, всеки както иска, така може да чете и тълкува тъжната история. Който иска, ще стигне само до битово-жълтото. Който иска, има цяла Страстна седмица да я докара и до нещо по-дълбоко, до някакви библейско-философски подтекстове, към каквито тя предразполага. Знам само, че в тази история отначало докрай го няма най-елементарното – няма го първичния страх от Бога. Без който е грехота да се живее в което и да е общество, защото животът се превръща в ненормалност.

Да удушиш дете все още и слава Богу е отвратителна сензация за нормалния човешки разсъдък. Но Атанаска с найлоновите торбички не се страхува от Бога, тя се страхува да се прибере на тавана си. Понеже трябва да мине през етажа на Големия Контрол, за когото разправят, че е по-страшен от Бог и от нищо не се страхува. И за да не бъда разтълкуван погрешно – да, все още продължавам да изпитвам носталгия по смъртното наказание и смятам, че убиецът на Александра трябва да получи среща с наказателен взвод. А не след някое друго десетилетие да получи втори шанс от все по-либерализиращото ни се законодателство. И тогава да дойде да живее на тавана на нашия блок, да се разхожда всеки ден покрай внуците ми и да не ми остане нищо друго, освен да полудея, да се изнеса надалеч или да го излежа.

Който по принцип иска убиеца на Александра за съсед – да вдигне ръка или да замълчи завинаги. И никога повече да не се опитва да разсъждава абстрактно за нехуманността на бесилката и електрическия стол, бягайки от конкретните примери. Нито пък да се опитва да пробутва откровени простотии от типа – аз по принцип съм „против” смъртното наказание, но специално в случаи с удушени деца нямам нищо против. Това е също толкова умно, колкото, ако някой каже – аз по принцип съм „за”, но съм „против” на смърт да се осъждат удушвачите на съседски кокошки, влезли в чужд двор. Би трябвало на всички да ни е еднакво обидно да си обясняваме, че при раздаването на смъртно наказание хич да не е, но се прави разлика между престъпленията.

Калин Руменов/novinar.bg