Така ми каза един познат от Хонг Конг, който никога не е стъпвал в България. Бяха минали точно 5 години откак Британската корона върна територията на изконните владетели след 100-годишно управление.
Мъжът – около 50-те по онова време, етнически китаец, със средно образование, управител на средно голяма фирма за търговия с лекарства. Усмихна се със загадъчна китайска усмивка на недоумението ми , и без и да се опита да спори заразказва:

„Наистина не познавам държавата ви, но дори и без да съм я видял ще твърдя, че съм прав. Роден съм толкова беден, колкото никой от вас в Европа не може да си представи. Имам 4 по-големи сестри. Баща ми беше амбулантен търговец на маркови писалки. В дните, в които търговията му вървеше, поне имахме какво да ядем.

Когато се върнеше без печалба, биеше майка ми и сестрите ми, а те биеха мен. Живеехме в къща с три стаи с още две семейства. Ние заемахме средната стая, и затова нямахме прозорци. Сестрите ми не ходеха на училище. Тръгнаха на работа във фабриката още в ранна детска възраст, за да съберат пари да уча аз. Затова ме мразеха тогава, мразят ме и сега. Поне успях да завърша гимназия и благодарение на това намерих добра работа.

Имам една дъщеря, която обожавам. Инвестирал съм всичко в нейното образование. Когато тя завърши гимназия, ще я изпратя в САЩ да продължи да учи. За европейски университет няма да ми стигнат парите.“
Докато го слушах си представях огромните дворове в богатите села край Пловдив и запустелите ниви и буренясали градини в Северна България.

Коментар на Bilyana Gospodarska в е-vestnik.bg