С проф. Ивайло Знеполски, философ, културолог, изкуствовед, разговаря Генка Маркова. 24chasa.bg


- Има ли ксенофобия в българското общество, проф. Знеполски? Според последни данни на социолози всеки трети иска имигрантите да се гонят от България.

- Не бих се доверил в такава степен на резултатите от подобни социологически анкети. Трябва да знам как е зададен въпросът, най-достоверните отговори не се постигат с директно формулиран казус, а чрез косвени показатели. Едно е сигурно - раздухват се ксенофобски настроения. Трябва да направим тази разлика - между ксенофобия и ксенофобски настроения. Ксенофобията като постоянна нагласа предполага добре осъзната, продължително отстоявана и изповядвана позиция, това е вид идеология. В нашето общество има и ксенофоби, отделни открояващи се индивиди, малки шумни групи, някои от които силно сугестивни и в състояние да влияят на нормалните обикновени хора. Мнозина се поддават. Ксенофобските емоции са вид разтоварване от социалното напрежение. Но след това махмурлукът обещава да бъде по-тежък от обичайния. За тези индивиди и групи ксенофобията е професия, стъпало към политическия бизнес.

Те експлоатират притесненията и страховете на хората, както и реалните затруднения на институциите в справянето със ситуацията. Липсват не просто успокояващи или заклеймяващи, а рационализиращи ситуацията дискурси.

- Къде да търсим корените на ксенофобията?

- Корените и на ксенофобите, и на ксенофобските настроения трябва да търсим много по-дълбоко в историята, но особено голям принос за тях има периодът на комунистическия режим. Нямам предвид само т.нар. възродителен процес, а общото състояние на съзнанията. Ксенофобията може да има различни мотиви - расови, религиозни, политически, идеологически, но резултатите са сходни. Почти половин век българското общество беше изолирано от света, непристъпните граници го опаковаха в нещо като пашкул и му внушаваха, че тези отвън са врагове и ни желаят злото.

Общуването с чужденци от другата страна на желязната завеса беше не само укорително, но и преследвано. Недоверието към другия се превърна в рефлекс за самосъхранение и оцеляване.

Тези ксенофобски настроения имаха идеологическа основа. Но те имат и друг корен - класов. Класовата ксенофобия беше насаждана с оръжие в ръка. Буржоата, кулаците, имотните, следвалите в Европа, бохемите, "зозите"... - накратко "другите" са причина за нашата социална нищета, те трябва да бъдат наказани, съдени, обезправени, изтласкани в периферията. Натрупването на подобни предпоставки внушава, че няма място за две класи, две идеологии, две култури.

Наследството на комунизма е не просто ниска по стандартите на демократичната традиция политическа култура, а направо вредна в качеството на генератор на ксенофобия.

- Ако е само социалистическото ни наследство, защо има високи нива на ксенофобия в Холандия, Великобритания, Португалия?

- Става въпрос за ксенофобски настроения от различен вид и на различна основа. Това са стари колониални страни, които отдавна са свикнали да живеят с другите, с различните. До голяма степен през вековете те са ги моделирали и опитомили. Българите и румънците, от чиито нашествия се страхуват, не са радикално други, те са бели, християни и черноработници, но има и хора с висок образователен статус. Холандската ксенофобия е вид псевдонационален синдикализъм. Те издигат знамето на защита срещу нелоялната конкуренция, защита на работните места и социалните придобивки. Не ни отхвърлят като други, а като седнали нежелани на трапезата. Нашите ксенофобски настроения имат други мотиви - и бежанците от Сирия, и имигрантите с неизяснени добре мотиви са радикално други и будят други страхове и заплахи - тези на радикалния ислям и криминалността. Страхове, които засега не почиват на никакви сериозни реални факти.

След 1989 г. телените заграждения по границите ни бяха премахнати, но страната ни остана де факто затворена. Не бяхме достатъчно привлекателни, за да нахлуят имигрантски потоци. Не че не е имало близки конфликти - събитията в Ливан или войната в Ирак... От момента, в който станахме член на ЕС, ситуацията се промени. Макар и периферия, ние сме част от една привлекателна обща територия. Следователно може да бъдем използвани като временен пристан за придвижване към по-привлекателните части. Но ще има и такива, които ще изберат да останат тук. Това е ситуация, с която трябва да свикваме. Да я отхвърлим, значи да се затворим отново.

- Само легенда с изтекъл срок на годност ли ще се окаже българското гостоприемство?

- Най-рисковано е да се позоваваме на клишетата на народопсихологията. Водени от носталгия, у нас се забелязва силна тенденция за мумифициране на определени национални характеристики, идващи още от Възраждането. Гостоприемството на българина, за което толкова се говори, беше добродетел на старото патриархално общество, на малките общности, изпълнени с добронамереност и солидарност. Индустриалното развитие променя типа общество и контактите между хората стават по-прагматични и опосредствани.

По времето на социализма мнозина западни туристи или делови мъже биваха впечатлени от гостоприемството на българите, но това е друг феномен, нямащ нищо общо със старото гостоприемство - то е продиктувано от любопитство към чужденците и другия начин на живот, частично от чувство за малоценност, частично от скрити мисли за някаква полза...

- И трудолюбието на българина ли е клише?

- Прочутото българско трудолюбие беше брутално разрушено от социализма, от национализация, колективизация, експроприация. С ограничено право на собственост, лишен от частна инициатива и предприемачество, българинът става жертва на най-тежката форма на отчуждение от труда. Така се роди станалият нарицателен афоризъм: "Те ни лъжат, че ни плащат, ние ги лъжем, че работим".

Дотам, че това май че започна да ни харесва. И днес има хора, които с много труд, компетентност и морал постигат значителни успехи. Но като че са повече хората с парите, които предпочитат спекулативни форми на печалба, отдават се на неоправдан за състоянието на държавата лукс, вместо да инвестират средства в съзидателни дейности и производство.

- На теория всички говорят, че трябва да се положат усилия за интегриране на бежанците. Как да стане на практика?

- Като членове на ЕС трябва да приемем факта, че отсега нататък ще живеем в едно все по-мултиетническо и мултирелигиозно общество. Такъв е принципът на големите наднационални образувания, на империите. Нека погледнем Съветската империя или Съединените американски щати.

Европейската общност е също една мека империя, която отнема части от суверенитета и налага общи правила на живот. Трябва час по-скоро в детайли да проучим механизмите на вписване на имигрантите във формите на всекидневния живот в европейските страни с опит в това отношение - езиково обучение, планирано настаняване из територията, определяне на условията за включване в социалната система, регламентирано включване в ресурса работна сила и т.н.

Що се отнася до интегрирането, той е многоаспектен процес и ако мислим за културното им интегриране, то няма как да стане лесно и бързо. Стремежът трябва да бъде да ги интегрираме във всекидневния живот. Да се създадат условия да не се превърнат в капсулирани общности, съсредоточени на едно място, например София. В това отношение днешната враждебна социална среда може да създаде проблеми, които задълго да бележат бъдещите години.

- Какви политически болести, наследени от социализма, продължават да мъчат българското общество, какво му пречи да бъде европейско?

- На първо място това е постепенното рециклиране на болшевишкия тип политика, на Лениновото "Кой кого". Политическият противник е радикално "друг", той е олицетворение на всичко най-лошо и пагубно, той не трябва просто да бъде електорално победен, той трябва да бъде смачкан, отстранен. След 1989 г. имаше един плодотворен период на нещо, което можем да наречем демократичен снобизъм, демонстриране на привързаност и готовност за придържане към високи правила, джентълменство, честна игра.

Това беше общ израз на стремежа да се разграничим от комунистическите практики. За съжаление, комунистическото минало не беше осъдено достатъчно категорично и съзнателно преработено от обществото ни като цяло. Така постепенно в процеса на политическото боричкане започнаха да се завръщат старите политически рефлекси, възприемани отново като по-ефикасни. Политическият живот бе заменен от компроматни битки, активни мероприятия, омесване на различните власти, социално лицемерие и възраждане на Оруеловия новоговор.

Най-лошият симптом е фетишизирането на властта и схващането на институциите като преразпределител на блага за приближени и верни хора. По-явно или по-прикрито във всеки от нас, чийто живот е преминал в две епохи, продължава да живее един малък болшевик, но при някои индивиди, не само политици, той започва буквално да крещи с цяло гърло.

Така че бежанският проблем не е отделен проблем, а аспект от общата политическа и институционална криза. Надеждата е в младите хора, при положение че се окажат достатъчно резистентни на политическата зараза, която ги обгръща.

- Протестите, окупацията на Софийския университет знак на какво са - на конкретно недоволство от конкретна власт или на тотално разочарование и недоверие към системата, към резултатите от т.нар. преход?

- Недоволството е от резултатите на прехода, но също и от конкретната власт, защото повечето хора виждат в нея повече, отколкото в другите политически играчи, причината за тези резултати, както и източник на завръщане на политическа болшевишка култура.
Петмесечните протести и студентската окупация имат характера на една миниреволюция. Революция не в класическия смисъл на думата, а в съзнанията. Ние сме пред големия проблем за невъзможността на революциите днес, доколкото по принцип се разграничават от насилственото действие. Мирната революция изглежда едно абсурдно понятие. При все това тя е и нещо реално, тъй като постепенно придобива характера на културна революция, незавършена, но осезаема.

Нейната цел е промяна на политическата култура на прехода и произтичащите от това промени във всички останали сфери. Културната революция е революция, която не може да бъде спряна, тя е един непрекъснат процес. Гражданските протести и студентската окупация не може да свършат като една обикновена неуспяла стачка, дори и да спрат, те ще продължат под друга форма.

Жак Дерида издигна във висок теоретичен статут понятието следа. Важността на определени събития се определя от оставената следа. Като всяка революция и миниреволюцията е радикална по дух и трудно може да очаква постигане на цели като цялостна промяна на системата. Успехът на културната революция зависи от степента, в която събудените от гражданските протести енергии прелеят в ефикасен политически реформизъм.