Интервю с доц. Коста Костов, началник на Клиниката по белодробни болести на ВМА.

Доц. Костов, има ли трудният отказ от цигарите физиологично обяснение?
Да, това е сериозен проблем. Пристрастяването към пушенето е сред най-тежките, по-тежко дори отколкото към амфетамин и кокаин. Има достатъчно данни за това. Само интравенозните наркотични вещества имат по-високи нива на пристрастяване. Пушенето е сериозна токсикомания и доказателството е ниският резултат при волевите откази. Не повече от 7% от опитващите да се откажат сами, без медицинска намеса, успяват да го постигнат трайно.

Медицинската намеса в какво се състои?
Това е работа на цял екип – специалист по белодробни болести, психолог, социален работник, нужна е и пълна ангажираност от най-близките в процеса на отказването. Медикаментозната подкрепа, която има различни посоки и е много успешна в последните години, задължително се съпътства от промяна в поведението на пациента – да се променят компаниите, с които се събира, начинът на живот, вечерните излизания на заведение, консумацията на кафе и алкохол, храненето. Много са аспектите в поведенческата схема. Но основното е абсолютно сериозното, мотивирано желание на пациента да го направи.

Колко време е достатъчно, за да се „закачи” човек към никотиновата зависимост?
Много индивидуално е. Зависи какво е водещото при конкретния човек – защо пропушва. Някои го правят от битов келешлък, както се казва, и то твърде млади. Други са по-затворени и намират в цигарите отдушник на скрития стрес, който ги мачка отвътре. Голяма част от пушачите търсят в цигарите мотивация да бъдат по-успешни – те се изживяват като пресирани от околните, неуспели.

Т.е. използват мотивационния ефект, който никотинът притежава – той може да вдигне работоспособността, мотивацията за работа. При пушача, ако се разровиш, винаги има някакъв проблем. Човек с нормална психика, в нормална среда няма нужда от допълнителна мотивация. Но мотивацията с никотин е грешният път – фалшива патерица, за която човек се хваща.

Доколко реална е идеята специални звена да подпомагат отказващия цигарите?
Напълно реална е, но у нас медицината е с краката напред. Липсват амбулаторни звена, професионално обучени и насочени към тази дейност хора. При нас трудната работа по отказ от тютюнопушенето се извършва от лекари самодейци, като част от другите задължения, нещо като хоби. При минимум 40% пушачи в България няма поне един такъв екип, към който пушачът да се обърне за помощ. Например в София - нека да инвестира общината поне в един център с обучен екип, който да започне да дава посоки. Но трябва категорично да се разбере – тютюнопушенето не е просто навик, то е болест и трябва да бъде лекувано като такава. Защото пристрастяването, както казах, има две страни – една биологична и една социална, поведенческа.

Някои хора все още не вярват, че пушенето убива. Казват – еди-кой си пушел, пък живял до 90 години, а непушач има рак на белия дроб.
Няма да се появят данни, че пушенето е преувеличено като рисков фактор. Напротив, ще нарастват доказателствата, че то буквално убива. 80% от болните от рак на белия дроб са пушачи. Ами инсулти, инфаркти, проблеми със съдовете на краката, стомашният рак, карциномът на дебелото черво, хипертонията?

Само глупаци подлагат това на съмнение. Всеки ден изумявам и дори ме е срам как интелигентни хора влизат в тази категория и се хващат за единични случаи - за изключенията, вместо за правилото. А категорията „непушач” в наши условия е некоректна, защото почти няма такъв. Ако прекараш в компания с пушачи няколко часа, това се равнява на минимум 1-2 цигари - т.е. не можеш да бъдеш наречен непушач. Пасивните пушачи боледуват също по-често. /http://health.bg