Има странна и забавна прилика между божията частица и българската средна класа. И за двете теорията казва, че би трябвало да са там, но никой не може категорично да твърди, че ги е виждал, а всяко споменаване за тяхното съществуване предизвиква разпалени дискусии. Но ако физичната частица, която би трябвало да дава маса на всичко във Вселената, може и да бъде открита в големия андронен колайдер под Церн, българската средна класа, която би трябвало да дава стабилност и посока на обществото, все така изглежда странно отсъстваща и неоткриваема.

Преди седмица проверка в Бърза помощ показа, че в критично много случаи линейките в София закъсняват и практически не успяват да свършат работата си. Наскоро публикуваният Catch Up Index, който сравнява България с останалите държави в ЕС и на Балканите, показа, че качеството на живот тук е по-ниско и от Сърбия, а всички измерители на обществената сфера - от здравеопазване до корупция - са по-лоши от тези на почти всички съседни държави.

Това изглеждат признаци на една несъществуваща средна класа, защото именно тя би трябвало да упражнява натиск за реформирането на областите на публичен живот и да държи сметка за несправянето на властта и елитите с подобряването на качеството на живот - в крайна сметка тя е най-заинтересувана той да се подобрява за всички. Средната класа има интерес публичните услуги да работят, защото не може да ги избегне, като отиде в чужбина, а в същото време плаща най-много за тях.

От друга страна, очевидно е, че има достатъчно много хора със средни доходи, образователен статус и социална позиция, които отговарят на теоретичното определение за средна класа. Наскоро Бойко Борисов посочи депозитите като показател за наличието на такава средна класа. Колкото и трудно да е, мнението на тези хора все по-често може да бъде уловено в социологически проучвания (виж графиката).

Въпреки различията в дефинициите, въпреки мъглявите статистики е ясно, че в чисто финансово отношение една голяма група хора в България очевидно е влязла в контура на тази "средина". Социолозите са прави - тази група обективно потребява и живее много по-добре отпреди десет години, а по своите нужди вече е средна. Но отрицателите също са прави: тя все още не изпълнява обществените си функции адекватно.

Тази група е потисната от неувереност в бъдещето, от все още неясния си статус, от неизбежното сравнение с другите европейски държави и е удряна непропорционално от кризата. Мълчанието и апатията й, които я правят невидима, определят ниското качество на живот в България.

Кой в крайна сметка е част от нея

В страната има 1.3 млн. души с висше образование. 50% хора с депозити (по изследвания на Industry Watch). 48.8% с достъп до интернет. Също толкова са хората, които не са в непосредствен риск от бедност. Едва 22% казват, че не могат да си позволят компютър или кола. Всички, взети заедно, са признаци за принадлежност към средната класа, ако слушаме социолозите.

"Водещият признак за принадлежност към средната класа е образованието. България е по-бедна страна, но нашата средна класа е по-голяма спрямо обществото, отколкото италианската или португалската", казва Андрей Райчев, който от доста години се занимава с темата. Той твърди, че средната класа формира между 25 и 30% от обществото към момента.

Икономистът Красен Йотов от Industry Watch смята, че ядрото на средната класа в момента са тези, които "имат не чак толкова високи доходи, но имат някакви имоти, които или дават под наем, или са продали, или очакват да продадат, и такива, които работят в големи компании, нямат чак толкова имущество, но пък получават по-високи доходи и съответно са си купили жилища на изплащане. Или биха си купили. А тези, които имат и високи доходи, и имоти, те са богатите".

Според Екатерина Панайотова, директор на управление "Маркетинг и клиентски сегменти" в Unicredit Bulbank, средната класа се припокрива с това, което в банковия сектор наричат "заможни клиенти". "Това са хората, които могат да отделят от месечните си доходи за спестявания. За София това са тези с месечни доходи над 1500 лева, а за страната - над 1000 лева. За среден размер депозити считаме тези между 30 и 40 хил. лева, за страната - около 20 хил. лева. Горната средна класа е с месечни доходи между 6 и 8 хил. лева и спестявания над 300 хил. лева."

Средната класа е илюзорно понятие, казва Юлиян Добрев, директор на агенцията за маркетингови изследвания Pragmatica. "Маркетинговото клише, в което се съдържа средната класа, е "млади и активни със средни и високи доходи". Всеки втори продукт на пазара търси тези хора, но зад това понятие няма съдържание", смята Добрев.

Всъщност колкото и парадоксално да е, всички имат право. Взета най-буквално, средната класа може да е огромна категория, която обхваща всякакви подгрупи - от онези малко над прага на бедността (202 лв. според НСИ), до собствениците на средни предприятия, които печелят хиляди левове месечно. Въпросът е по-скоро как подхождаме към тази митична категория и какво искаме да разберем за нея. Ако искаме да разберем колко е покупателната й способност, е едно. Ако искаме да разберем доколко социално активна е, е съвсем друго.

Какви са причините да е невидима

Парите са важна, но не и единствена част от статута (кой доход е среден виж карето). Къде работиш, какво вършиш, какво си учил, какво правиш в свободното време, колко надалеч планираш - всичко това е не по-малко важно. Проблемът идва оттам, че българската средна класа не може да бъде категорично засечена нито през доход, нито през потребление, нито през социологически проучвания. "В нормалните общества признаците са съгласувани", казва Райчев. Казано просто: във Франция например статутът и работата ти определят колата, която караш, квартала, в който живееш, местата, където ходиш, стоките, които пазаруваш, и т.н. В България и другите страни в същото положение има дисбаланс. "В модерен и нов блок може да живеят хора, които не могат да си плащат месечните такси на входа, както и такива, които карат автомобил за 200 хил. лева", обобщава Александър Костадинов, директор "Маркетинг и продажби" в Moto Pfohe.

И бездруго обърканата статистика се размива допълнително от сивия сектор, който не позволява да се уловят точно нивата на заплащане в страната. "Реалният статус на много хора и това какво пише във фиша за заплатите им се разминава. В България какво можеш да си позволиш да харчиш и колко имаш по някакъв странен начин не е свързано с това колко печелиш", твърди изпълнителният директор на "Булстрад Живот" Светла Несторова и добавя: "Има несъответствие между дохода и покупателната ти способност."

Кризата пък доказа, че хората често потребяват неща, които не могат да си позволят, особено в епохата на лесните кредити. Ето защо потреблението само по себе си също не е критерий. Вземете например странния факт, че докато само една пета от хората казват, че не могат да си позволят компютър, половината (48%) не могат да си позволят месо всеки втори ден. "В България няма много надеждни данни за потреблението, казва Красен Йотов. Официалната статистика на НСИ обикновено излиза с две години закъснение. Това, което се видя през последните години, е, че имаше много голям спад в потреблението на стоки за дълготрайна употреба. Това са мебели, техника, потребителска техника. Това също е косвен индикатор, но няма толкова дълъг времеви ред (данните започват от 2005 г.), за да преценим как се променя средната класа. Това е проблем на догонващи икономики като българската – няма изградени навици на потребление."

Да се разчита на социологически проучвания също е безсмислено, признават самите социолози. Много от хората, които де факто попадат в средната класа, не се привиждат като част от нея. Причината е проста: те се сравняват не с онези по-ниско и по-високо от тях в България, а с европейската средна класа, при това предимно в страни от Западна Европа. Бидейки едновременно твърде далеч от тези стандарти и достатъчно близо, за да ги вижда непрекъснато, българската средна класа е обречена на непрекъснати терзания и усещане за малоценност.

Това обяснява не само защо тази класа продължава да е силно невидима за всички маркетолози в България, но и нещо по-важно: защо продължава да е невидима за самата себе си и за обществото, към което принадлежи.

Класата, която не е

Лъчезар Бакърджиев е собственик на предприятие с почти 400 души персонал, живее в Карлово, председател е на благотворителното дружество Lions Club Bulgaria. Изкарва много добри доходи, които влага не само в депозити, но и в злато, имоти и осигурителни фондове в чужбина. Самият той обаче се определя като ниска средна класа, защото се сравнява с германските и британските адвокати, лекари и средни предприемачи, с които общува често. "Събираме се около 20 души в Lions Club, предимно адвокати, банкери, инженери. Не са особено заможни повечето, живеят живот, който не приляга на статуса им. Но иначе освен нас няма много социално активни хора - не излизат на протести, дори когато ги засяга личният им интерес, като например вдигането на такса смет, без да се е вдигнало качеството на услугата. Страхуват се повечето", казва Бакърджиев, който е член на партия "Зелените". "Това е контролирана средна класа", заключава той.

Карловският предприемач обобщава както усещането за малоценост на тази важна група, така и все още малкия брой хора, които превръщат социалния си статус в гражданска позиция.

Номиналната средна класа е тук, но сравнително ниските доходи и усещането за малоценност я правят доста плаха и неуверена: според банкерите тя предпочита да изплаща бързо кредитите си, да спестява повече, бързо се връща към рефлексите на 90-те. Тази несигурност за бъдещето я лишава от възможността да планира, да вижда дефектите в публичните системи и да натиска за тяхната промяна.

Те изпитват силно недоволство от здравеопазването и образованието, но търсят заобикаляне на проблемите, вместо да искат решаването им. "Ако хората задаваха дневния ред в държавата, най-важното в България щеше да е реформата на здравеопазването, а не строежът на магистрали", обобщава Георги Стойчев - изпълнителен директор на "Отворено общество", които редовно проучват общественото мнение. В тези проучвания като най-важен проблем за реформиране редовно излиза (с много) здравеопазването. Фактът, че това не се транслира в никакъв политически ефект, е показателен. "Недостатъчните доходи не им позволяват да са устойчив балансьор в структурата, да задават рамката на развитието и устойчивостта на обществото. Това е всъщност проблемът на нашия преход", заключава проф. Николай Тилкиджиев, който е изследвал дълго тази класа. "Аз я наричам срамежлива средна класа."

Изядени от кризата

Въпросът е дали тази ситуация ще се промени. Още през 2007 г. едно глобално изследване на Pew Global Attitudes доказа, че спадащите по доходи към средната класа в България имат по-различни виждания за обществото. 31% от тях например предпочитат демокрацията пред икономическия просперитет, докато едва 19% от по-бедните мислят така, 50% приемат хомосексуалността (срещу 34%) и цели 70% смятат, че замърсяването е много голям проблем, сравнено с 58% от останалите. Най-важната разлика обаче е в перспективите: 56% от интервюираните казват, че животът им ще се подобри качествено в следващите пет години, сравнено с едва 22% от по-бедните.

Пет години по-късно историята е различна. Последните изследвания на "Отворено общество" показват, че процентът оптимисти за следващата година е еднакъв, а броят на хората със средни доходи и добро образование, които смятат, че в следващите 12 месеца ще станат по-зле, е по-висок от средния. Засега по-голямата част от тях все още считат положението в страната за поносимо, но процентите са опасно близо. Коефициентът на разделение между бедни и богати е по-висок от всички останали държави в ЕС.

Ключовият въпрос за бъдещето на България във всеки един смисъл е какво ще се случи с хората в средата.

Знаците не са добри, дори и без доклада от тази седмица на колекторските агенции, който показа, че хората с по-висок социален статус изпадат по-често в просрочия по задълженията си. Главоломният ръст на депозитите показва, че има страх от бъдещето и икономиката не дава опции. "Растат най-много депозитите между 10 и 30 хил. лева, както и тези над 1 млн. лева, казва Екатерина Панайотова. При първите причината е, че това са т.нар. бели пари за черни дни, а вторите се дължат предимно на собственици на фирми, които са прехвърлили част от активите от фирмите към личните си сметки, замразили са част от бизнеса си." Industry Watch също твърдят, че хората спестяват, защото се страхуват, че ще изгубят работата си. Нарастването на депозитите, съчетано с огромното недоверие, което изпитват към публичните услуги, говори, че хората от средната класа не разчитат на държавата да им даде защита или помощ.

"Ние имаме много корпоративни клиенти и сме информирани какво се случва със заетостта в тях, казва Светла Несторова. Броят на заетите лица намалява, а доходите на тези, които остават, се покачват. Фирми, които са били до вчера с 80-100 служители, днес са с 40. Това е осезаема тенденция от три години насам."

Ако кризата изяжда и бездруго свитата и срамежлива средна класа, можем ли да очакваме по-добро бъдеще? Има два възможни отговора на този въпрос. Първият е, че кризата ще доведе до повторно капсулиране на тази прослойка, която ще остане все така невидима, нечута и дори ще продължи да имигрира (вътре и вън) със засилени темпове.

Вторият е по-оптимистичен. Както Георги Стойчев отбелязва, в нестабилни общества като българското, средната класа не е стожер на стабилността, а инициатор на промяната. Разбира се, България не е Русия, още по-малко Египет. Но тя няма и нужда от арабски тип революция, а от постоянен натиск. По думите на Любомир Василев, собственик на заведения в София, клиентите напоследък поръчват по-малко, но са по-претенциозни към това, което получават. Ако това започне да се отнася не само за храната, надежда има.

Зорница Стоилова, Огнян Георгиев /capital.bg