Пратеникът на авторитетния швейцарски всекидневник "Нойе Цурхер цайтунг" Томас Везер публикува обширна статия озаглавена "Земен рай":

В сенките на огромни секвои от Северна Америка се е сгушила мъничката Боянска църква (boyanachurch.org). Най-легендарният храм на България насред природния парк, създаден в началото на XX век. Зад нея се очертават гористите хълмове на планината Витоша в покрайнините на българската столица София.

Спасението на безценните фрески от ерозията е заслуга на реставраторките Светла и Лозинка Койнови.Обявено от ЮНЕСКО за част от световното културно наследство, това бижу в романски стил е било за двете сестри дълго време нещо като земен рай. 18 години от живота си по-малката сестра, Лозинка е посветила на спасяването на ценните стенни рисунки в тази църква. Светла, сестра й също е работила по реставрацията в продължение на 10 години.

Няма друга сакрална сграда на Балканския полуостров, която да е по-разкошно украсена с фрески от тази църква на името на Св. Св. Николай и Панталеймон. Най-старата й част е от 11-тото столетие. Общо 89 сцени с 240 изображения на светци и простосмъртни покриват почти изцяло стените и таваните на храма.

Днес вече са известни създателите на тези великолепни фрески от средата на XIII век. Зад премахнат пласт боя реставраторите откриват имената на майстор Василий от село Субоноша Серско и чирака му Димитър. Било е забранено художниците да овековечават имената си в православните храмове, тъй като според тогавашните релегиозни иканони единствено Всевишният е водел ръката на зографа. Василий обаче не се е излагал на опасност непокорството му да бъде разкрито, тъй като поставил подписа си под ранните рисунки от XI и XII век, а след това нанесъл върху тях, както гласяла поръчката, нови фрески. Между XIV и XVII век се добавят нови и нови стенописи, докато е изрисувана цялата площ.

Сестрите Койнови на драго сърце били готови сами да завършат реставрирането на този, така да се каже, "разкошно илюстриран требник", но съдбата не пожелала това. През 1997 г., когато България изпада в тежка икономическа и финансова криза, работите по Боянската църква са прекратени поради липса на средства. Години наред сградата остава заключена и последните работи по реставрацията са приключени едва през 2007 и 2008 г., след което църква била отново отворена за посещения. Българска инициатива за защита на паметниците поема по-голямата част от разноските в размер на около 200 хиляди евро.

Слава и признание получават в крайна сметка само професорите Григорий Григоров и Владимир Цветков, отговаряли за заключителните работи. Наистина в медиите се появяват имената и на двете сестри, но с леко критична нотка.

"Не се прие нашата идея да се откажем от пресъздаването на днес непознати и неразбираеми мотиви в името на научната честност, да визуализираме промените в стиловете, а по този начин и изпълнената с обрати история на черквата", казва Лозинка Койнова.

Техните приемници нямали подобни скрупули и при ретуширането не се подалагали на никакви самоограничения, за което получили обществени похвали.

Днес двете специалистки работят над световно известния Преображенски манастир, който с вътрешните и външните си стенописи е четвъртият по големина манастир в България.

"През всичките години в Боянската църква осъзнавах отговорността си за това културно наследство", разказва Светла Койнова. И не скрива, че често е имало трудни моменти.

"В Института за паметниците на културата имаше чиновници, които си нямаха понятие и ни вгорчаваха живота с абсурдни изисквания", спомня си тя. Поставяли им нереалистични срокове, а не можели да използват допълнителни специалисти, тъй като работната площ в черквата е твърде малка за повече хора. Поради което реставрацията се превърнала в едва ли не безкрайна история.

Когато двете сестри започнали реставрацията на черквата, първата задача, която си поставили, била да направят равносметка на щетите, нанесени от предишни намеси. Защото към края на 70-те години някогашната красота на монументалните икони била трудно различима. Много от стенописите освен това били белязани от твърде неуспешни опити за спасяване. Като материал за запълване на дупките по стените реставраторите между двете световни войни набързо решили да използват цимент. Вследствие на това обаче съдържащите се в цимента минерални соли допълнително започнали да разлагат ярките бои на съседните фрагменти от фреските. Имало и по-лошо: за да бъдат запазени за поколенията застрашените стенописи, един български професор по изобразително изкуство се хванал за четките и маслените бой, а отделни фрески консервирал с безцветен лак.

С мъчителен педантичен труд сестрите първо почистили стенописите от всички тези добавки. Напук на всички неприятности, "нито за секунда не сме мислили да се откажем", разказва Светла. За да допълват мизерните си държавни заплати, двете сестри изработват през свободното си време икони и ги предлагат на посетителите в парка.

Неуморният труд на сестрите Койнови във всеки случай си е струвал. Днес, след като човек влезе в двуетажния храм, се озовава в тясно помещение, чиито стени са изцяло покрити с фрески и почудата е безкрайна.

Най-впечатляващата творба изобразява ктитора на храма Севастократор Калоян до жена му Десислава. Портретите им са изписани от художника с небивала за онези времена изразителност.

Донякъде дистанцирани са изображенията на цар Костантин Асен и съпругата му Ирина в разкошно жълто одеяние с червено наметало. Константин е с кръст в ръка, докато царицата държи жезъла. Василий е овековечил Св. Ефраим като монах с пронизващ поглед и енергични черти на лицето под черна качулка.

Спасителят се появява в разговор с учените в храма като младеж на тъмен фон. Художникът му е придал мъдър, замислен израз на лицето, учените имат индивидуализирани черти.

С ярки цветове майстор Василий създава една напомняща фолклора сцена на Тайната вечеря, на която и до ден-днешен неотменимите съставни части от храната на българина хляб, ряпа и чесън са разположени апетитно върху груба, ръчно тъкана кърпа на черни и бели ивици.

Два типични за страната мотива: българският светец Йоан Рилски и Св. Неделя също заслужават да бъдат специално отбелязани.

Спасената архитектурна ценност днес е защитена по най-добрия възможен начин. Климатична инсталация поддържа в помещенията постоянна температура между 17 и 18 гр. Благодарение на съвременното осветление се избягва загряването на осветяваните творби на изкуството. Посетителите се допускат само на малки групи, които не могат да остават по-дълго от четвърт час.

Няма по-добре посетен сакрален паметник на културата в България от Боянската църква, най-чести посетители са обаче западни туристи. Изненадващо е, че мнозина сред по-младите българи познават това православно бижу само по име.

След завършването на работата си в черквата, Светла и Лозинка Койнова до ден-днешен не са влизали отново в нея. "Няма нужда повече да ходим", казва Лозинка твърдо, но без никаква следа от яд. "Защото след многото години, които сме прекарали там, наистина няма нищо ново повече, което да ни изненада." /Vesti.bg